Българските шевици са част от българската култура и традиции, пропити с толкова много история, дух и многообразие, преплетени във впечатляващи сложни схеми.
За тяхното значение, сложност и тълкуване се говори все повече и това е важно за самосъзнанието ни като нация.
В нашите, български шевици са преплетени изключително много символика и скрит смисъл. Натоварени са с вярвания, надежди, окултност- векове на трупани познания за Вселената. В тях е бил вложен целият творчески потенциал, въображение и майсторство на поколения българи, които смело можем да кажем, че са закодирали информация в тях чрез форми, цветове и композиция. Дори отделни видни фамилии са имали свои собствени шевици. Някога българските шевици показвали и социалния статус на даден човек. В миналото младата жена е била облечена с един тип дрехи, неомъжена българка с различна от омъжената жена премяна, от тази с деца, а съвсем различна е била на възрастната.
Има шевици за сватба, за годеж, за сеитба, за жътва, за защита, които са бродирани по специални схеми… Има такива със скрити символи, на богинята Майка, посоките на света, мъжкото и женското начало, стилизирани слънца….Обикновено са във вид на геометрични композиции - в кръг, триъгълник (около врата) квадрат или правоъгълник, ромб, триъгълник, многоъгълник, пречупени линии, звезди и розети.
Те са поставяни предимно по краищата на дрехата - покрай ръба на ризата, около деколтето, по долната част на полата или престилката, по чорапите. Най-често използваните везбени орнаменти са растителните.
Дори изработването на вълнените конци за везба е бил дълъг и сложен процес, изискващ много търпение - първо се подбирала, изпирала се в топла вода, после влажната вълна се биела с пръчка за да се пречисти от замърсявания, чепкала се. После се влачела в т. нар. „гребен единак“ на малки късове докато влакната се подредят успоредно. После трябвало да се боядиса. Багрилата се извличали от естествени материали, следвало стипцоване, изплакване, сушене.
Български шевици - значение на цветовете
Както геометричните форми и композициите, така и цветовете имат своята важна роля в цялостното изграждане и послание на шевицата. Често следват определени цветови схеми. Всеки от тях е натоварен със значение, което допълва цялостното значение на българските шевици:
Червен - този царски цвят е запазил значението си до наши дни. Основен цвят, който е символ на кръвта и войната. Пази от уроки и зли магии. Не случайно булките били покрити с червено було, а новороденото повивано в червени пелени.
Зелен - това е цвета на Майката природа и новият живот. Свързва се и с Дървото на живота.
Бял - символ и до днес на чистота, младост и невинност.
Син - това е ангелския цвят, който изобразява небето, морето, водата. Олицетворява истината и доверието, чистотата, спокойствието и съзерцанието.
Жълт - символ на златото и Слънцето, източник на радост и веселие, огън, светлина, свързан и с отвъдното и починалите.
Черен/кафяв - цветът на Майката земя. Олицетворява стабилност и сигурност, плодородие.
Мартеницата - йероглиф за живот
Когато се говори за българската идентичност, задължително се споменава за мартеницата като уникално, специфично българско явление.
Какво представлява мартеницата като ритуален предмет? Самата й форма подсказва за кодираното послание, което древният българин е искал да изпрати чрез нея. Най-простият й вариант е преплетени бял и червен конец. И другият, не по-малко популярен тип - бял и червен конец, в чиито два края висят фигурите на мъж и жена - т. нар. Пижо и Пенда.
От къде може да тръгне изследването на символиката на мартеницата? От материала за изработка, начина на употреба, символика на цветовете, символика на фигурите.
Мартеницата като магически предмет от обредния свят на българина всъщност може да ни каже много неща за предназначението си. Тази проста на пръв поглед плетеница от нишки - конци води към много препратки от различни вярвания и митологични представи за живота от древността. Преденето и усукването на нишките от вълна е свещен акт, свързван най-вече с продължителността на живота и съдбата на човека. В пантеоните на почти всички индо-европейски народи богините на съдбата са предачки (и до днес е останал изразът “нишката на живота”).
Ситуирана в този кръг от значения, на мартеницата може да се погледне като послание към неведомите сили относно именно съдбата и живота на общността и отделните индивиди. Още повече, като се вземе предвид времето, в което тя се появява като ритуален “посланик” - ранната пролет, когато започва новият аграрен цикъл и предстои възраждане на цялата природа.
Мартениците се изработват от бял и червен вълнен конец. Значението на вълната като материя е широко изследвано от етнографите ни и схващането за силното й знаково и обредно значение е неоспоримо. С червен вълнен конец се завързват китките, с него се правят знакови шевици, а най-голямо приложение има в магическата символика - против уроки и т.н.
Вълната е еквивалент на средното пространство, а също носи способността на медиатор между световете. Тя се схваща като междинна материя с характеристиките си на принадлежност и към хаоса, и към култивирания от човека космос. С животинския си произход тя е част от дивото - долното. Но с преминаването й през облагородяващите процеси на човешкия труд - предене, плетене, боядисване и т. н. тя е вече знак за космизиран хаос. Вълната е вторият елемент в троицата - лен = горно/свято, вълна = света на земните, кожа = долния свят (хаоса). Интересни изследвания има в този смисъл около начина на обличане на древните българи - ленена риза (свързвана с най-святите моменти от живота на човека - кръщение, сватба, смърт), вълнени горни дрехи (видимият облик) и кожени елеци и кожуси (обточени с кожа краища на дрехите с предпазна функция). Това може да се свърже с троичния състав на човека - дух, душа и тяло. Може би подобно послание има и в тройните ковчези, в които са погребвани египетските мумии - като прехода от свято към по-примитивно е именно от вътре на вън /злато - дърво - камък/.
Задължително трябва да се обърне внимание на символиката на цветовете.
Червеното е цвета на живота, на кръвта. Другите цветове се определят от древния българин като “заспали” - мъртви. Това е особено показателно в кодекса на цветовете, използвани при изработване на шевиците по дрехите. Червеният цвят е изобилно употребяван в женските украси - шевици. Според някои етнографи той е знак за фертилност. Широко застъпен в дрехите на младите жени и девойки, той е абсолютно забранен за старите жени. Изчезването му от шевиците на дрехата е послание за спиране на кръвта - менопаузата, т.е. край на размножаването, и в някакъв смисъл смърт. Жената като раждаща живот се припокрива със символиката на червеното = кръв, живот. Затова и женската фигура от двойката мъж - жена в мартеницата е червена. Фигурата прилича на египетския йероглиф - АНХ - живот, който представлява осморка с отворени краища. Оприличава се също на веригата на ДНК.
Мъжът в тази двойка е бял. Бялото, както стана дума в една от по-предните статии е част от парадигмата горно - свято - дясно - правилно - небесно, в опозиция на долно - примитивно - ляво - диво - земно.
В това не може да се търси неравнопоставеност на мъжа и жената в древното общество. По-скоро жената е материализирането на нещата - раждането, а мъжът е главителството - реда на йерархията. Ред, който е много важен за оцеляването на култивираното пространство, и срещу това никой не е искал да противостои. Още повече, че в самото оплитане на червения и белия конец има нещо много интимно и любовно свързващо.
“Белият” мъж е обичайният образ за древната българска общност. Доказано е, че характерното облекло за мъжете по нашите земи от край време е “белодрешното” - с естествения цвят на вълната. Черните мъжки дрехи са източно влияние, проникнало по време на турското робство.
Важна информация за предназначението на мартеницата ни дава и начина, по който тя се носи. Закачена до сърцето тя е изповед на сърдечното желание на човека за сила и живот. Вързана на ръката - тя е позив за благославяне на плода от труда на тези ръце. Въобще връзването като акт е с много древна символика - то е равно на заповядване, овладяване.
Йероглифите са съставени от един символ или от комбинация от символи - може би тези своеобразни йероглифи в контекста на мястото,в което се появават - това доубогатява и насочва за смисъла.
Показвайки, чрез този образен език желанията си пред властващите сили, от които зависи изпълнението им, древният българин не спира до тук. Той се подсигурява и по още един магичен начин, че ще бъде чут. Свалянето на мартеницата става едва при виждането на щъркел - прелетна птица - йероглифа за душа в древно-египетски - „БА” - изобразява блатна птица - образ на небесен посланик, който ще отнесе до „горните земи“ това, за което се молим.
Веднъж свалена мартеницата не се оставя къде да е. Тя се закача на цъфнало дърво - препратка към дървото на живота, за което вече сме говорили. Или се скрива под камък, а камъкът е символ на нещата, които стоят и думите, които непременно се сбъдват - „Казана дума, хвърлен камък”.
Сигурно има още много символи и значения, които могат да се открият и тълкуват. Но за мен най-вдъхновяващо е изключителната оригиналност и многообразие на начините за изказване и предаване на послания. Този магичен, образен език е наистина едно безценно наследство, оставено ни от най-дълбока древност.
Нашите предци са търсели да придават смисъл на всеки свой жест и са схващали себе си като „живи думи”, като „живи послания”, които непременно ще постигнат желания отговор и ще привлекат силите да сбъднат желанията им ... „Каквото повикало, такова се обадило”.
А ние днес какви думи ‘изричаме’ чрез начина, по който се носим и какъв ответ ще ни споходи?…
